Какво е парейдолия и защо виждаме лица навсякъде

Облак с профил на куче. Петно на тавана, което ви гледа строго. Електрически контакт с изненадано изражение. Мозъкът ни прави такива „находки“ всеки ден, а думата за тях е парейдолия.

Какво означава думата

Речниците я описват като склонност да виждаме познати предмети, лица или образи в случайни и неясни шарки. Един от често даваните примери е лицето на Луната (Dictionary.com). Самата дума е сглобена от гръцките пара („до“, „встрани“) и ейдолон („образ“): образ, който стои встрани от истинското.

Историята ѝ е по-стара от повечето ни примери. Според медицинския речник на Клиниката на Университета на Навара немският психиатър Карл Лудвиг Калбаум (Karl Ludwig Kahlbaum) въвежда термина Pareidolie през 1866 г. в труд за измамите на сетивата. Търсел неутрално название за възприятия, които са нещо между илюзия и частична халюцинация. Година по-късно британски рецензент превежда думата на английски като pareidolia.

Затова парейдолията не е само за лица. Хората виждат лица в облаци, силуети в петна по стените и форми в пламъци (Клиниката на Университета на Навара), а понякога чуват и думи в статичен шум (EBSCO). Лицата обаче са най-честата находка (Wang и колеги, 2022).

Леонардо и петната по стената

Идеята е по-стара от самата дума. В бележките си Леонардо да Винчи предлага упражнение за въображението: да се вгледате в стена, осеяна с петна или с различни камъни. По неговите думи там могат да се видят пейзажи с планини, реки, дървета и долини, битки, фигури в движение, странни лица и облекла. Той сравнява това със звъна на камбани: в него човек чува всяко име, което си представи (Richter, бележка № 508).

Със смисъла в безформени петна работи и тестът с мастилени петна на швейцарския психиатър Херман Роршах от 1921 г., който се основава на детската игра клексография (EBSCO).

Парейдолия и апофения

Двете думи са близки, но не са едно и също. Апофенията е по-широкото понятие: склонността да виждаме смислени връзки там, където няма такива (Dictionary.com). Вярата в „късметлийска“ тениска е пример за апофения (EBSCO). Парейдолията е нейният вариант за форми и звуци: лице в облак, думи в шум (EBSCO; Wang и колеги, 2022).

Защо мозъкът „греши“

Грешката изглежда нелепа, докато не се види цената ѝ. Екипът на Сюзън Уордъл (Susan Wardle) предполага, че системата ни за откриване на лица е настроена повече към чувствителност, отколкото към избирателност. Тя улавя много възможни лица, включително фалшиви. В мозъчните записи илюзорните лица първо наподобяват истинските, а в рамките на около 250 милисекунди представянето им се измества към това на обикновените предмети. Първо идва бързото „лице!“, после поправката (Nature Communications, 2020).

Колко „лице“ има в такива снимки, се вижда и от обикновена анкета. Двадесет души оценявали по скала от 0 до 10 колко лесно виждат лице във всяка от 96 снимки. Истинските лица получили средно 9,96, предметите с илюзорно лице 6,27, а подобните предмети без лице едва 0,70. Илюзорните лица не стигат до истинските, но са далеч пред обикновените предмети (Wardle и колеги, 2020).

Изследователите, които стоят зад други опити, добавят разсъждение за цената на грешките. Фалшивата тревога е евтина, а пропуснато лице, на себеподобен или на заплаха, може да струва много повече (Jakobsen и колеги, 2023; Колин Палмър, UNSW Sydney, 2020).

Това е обяснение, което авторите предлагат, а не доказан факт, но то се връзва с едно наблюдение: парейдолията не е само човешка работа. Петима макаци резус гледали по-дълго снимки на предмети с илюзорно лице, отколкото снимки на подобни предмети без лице. Погледът им се спирал върху „очите“ и „устата“, както при истински лица. Авторите смятат, че така е по-малко вероятно парейдолията да е само плод на човешка способност за абстракция или на гледане на карикатури (Taubert и колеги, Current Biology, 2017).

Два известни примера

Лицето на Марс. Снимките на орбиталните апарати „Викинг“ от 1976 г. показват възвишение, което прилича на лице. Снимка от 8 април 2001 г. на Mars Global Surveyor, с разделителна способност около 2 метра на пиксел, го показва като една от хилядите могили, плата и хребети в прехода между кратерните възвишения и северните равнини на планетата (NASA/JPL). Подробностите са в статията Лицето на Марс.

Лицето на Луната. Речниците го дават като пример за парейдолия (Dictionary.com). За него има отделен текст: Човекът в Луната.

Накратко

• Парейдолия е възприемане на познат образ, най-често лице, в случайна или неясна шарка.
• Думата е от гръцки произход, а термина въвежда немският психиатър Калбаум през 1866 г.
• Апофенията е по-широкото понятие, парейдолията е нейният вариант за форми и звуци.
• Изследователите предполагат, че грешката е цената на много бърз и чувствителен механизъм за откриване на лица, който се среща и при маймуните.