Лицето на Марс: как един хълм се превърна във физиономия

На 25 юли 1976 г. орбиталният апарат Viking 1 на NASA кръжеше около Марс и търсеше място за кацане на втората мисия, Viking 2. Една от снимките му от северните ширини на планетата показа скален хълм, широк около 1,5 километра, който сякаш гледа право в обектива: две тъмни „очи“, нос и уста. Така се роди Лицето на Марс.

Оттогава то е сред най-известните примери за парейдолия в космоса. А историята зад него е по-забавна от легендата.

Какво показва снимката от 1976 г.

Описанието, което NASA е публикувало към оригиналния кадър, е учудващо делови текст. Слънцето е било само на около 20 градуса над хоризонта, а апаратът е снимал от 1873 километра разстояние. При такава светлина сенките в скалата създават впечатление за нос и уста, а планетарните геолози отнасят формацията към напълно естествени процеси.

Има и дребна подробност, която рядко се споменава. Снимката е осеяна с точки, защото при предаването на данните от Марс към Земята част от тях са се изгубили. NASA пише, че такива липсващи данни са част от едното „око“ и от „ноздрите“. С други думи, парче от физиономията е дупка в данните.

Европейската космическа агенция (ЕКА) напомня, че специалистите на NASA са разчели кадъра като оптична илюзия още тогава: заради ъгъла на слънцето, релефа на повърхността и получените сенки. Това не спира легендата. Според Malin Space Science Systems, екипът зад камерата на апарата Mars Global Surveyor, хълмът бил представян като възможен „извънземен артефакт“ в книги, таблоиди, радиопредавания, телевизия и дори в голям игрален филм. А според ЕКА някои ентусиасти виждали в съседните възвишения пирамиди и дори разрушен град.

Нови снимки, все по-малко лице

Най-добрият отговор на спора беше да се снима отново, по-отблизо и при друго осветление. Така и стана:

Кадърът от 1998 г. е с десет пъти по-висока резолюция от най-добрия дотогавашен, правен от Viking. През 2001 г. екипът на Mars Global Surveyor нарочно завъртя апарата на 24,8 градуса встрани, за да види хълма още по-ясно. При такъв мащаб на Марс биха се различили обекти с размерите на пътнически самолет. Според ЕКА именно потвърждението от април 1998 г. охлади общественото вълнение.

Mars Express на ЕКА успя да снима района едва през юли 2006 г., след опити от април 2004 г., осуетявани от височината, от прах и от мъгла в атмосферата. А HiRISE през 2007 г. вижда предмети, големи около 90 сантиметра. NASA описва хълма като ерозирало плато, прочуто с приликата си с човешко лице. Лице обаче в кадъра няма.

Какъв е хълмът всъщност

Областта Cydonia лежи в прехода между южните възвишения и северните равнини на Марс. Там, пише ЕКА, има широки долини, пълни с натрошени скали, и отделни остатъчни възвишения с най-различни форми и размери. Лицето е един такъв остатък. Malin Space Science Systems го определя като един от хиляди хълмове, платовидни възвишения и била в тази преходна зона.

При хълма на снимките на ЕКА се виждат типични свлачища и ранна форма на натрупване на скални отломки в подножието му. Това са интересни неща за геолозите, но не са признаци на разум.

Защо мозъкът ни го видя

Астрономът Фил Плейт обяснява в Scientific American, че при ниска резолюция, от подходящ ъгъл и с „точно“ насочена светлина скалата наистина прилича на лице. По думите му мозъците ни са настроени да откриват лица, защото лицата са основният начин да разпознаваме другите хора. Най-простият пример е смайлито: две точки над извита линия, които не можете да не видите като усмивка.

Именно това се случи през 1976 г.: ниско слънце, дълги сенки и снимка със значително по-малко подробности от днешните. Как мозъкът реагира на такива образи, прочетете в материала за мозъка и лицата.

Накратко

• Снимката на Viking 1 от 25 юли 1976 г. показва хълм с ширина около 1,5 км. Сенките и липсващите данни му дават „лице“.
• NASA и ЕКА го тълкуват като игра на светлина и сянка върху естествено възвишение.
• По-острите снимки от 1998, 2001, 2006 и 2007 г. показват ерозирал хълм без нищо лицеподобно.
• Лицето на Марс не е единственото. Плейт споменава още сърцевидната област Tombaugh Regio на Плутон и мъглявината Конска глава, а най-близкият пример е Луната: вижте Човекът в Луната.