Страх от тъмното, защо мозъкът вижда заплашителни лица в сенките

Страх от тъмното изпитва и възрастният, който се е стреснал от палто на закачалката в неосветения коридор. На 25 октомври, последната неделя на месеца, страните от ЕС върнаха часовниците към стандартно време, а на 1 ноември слънцето в София залязва в 17:20 (Европейска комисия, weather2travel). Който излиза от работа в шест, вече се прибира по тъмно, а лабораторните опити показват, че тъмнината засилва рефлекса на стряскане (ScienceDaily (прессъобщение на Elsevier)).

Явлението, при което виждаме физиономии в неодушевени неща, се нарича парейдолия. Вечерната му версия има и физиологична страна, защото тъмнината изостря защитните реакции още преди окото да е различило нещо определено (ScienceDaily (прессъобщение на Elsevier), University of Minnesota).

Страх от тъмното и по-късите ноемврийски вечери

Светлата част от деня в София се свива с всяка седмица на ноември, а с нея расте и времето, което прекарваме сред сенки (weather2travel).

По наше изчисление по данни на таблицата светлото време намалява с 62 минути за месеца, а залезът идва 26 минути по-рано (weather2travel). Разходката с кучето и пътят от училище все по-често минават по тъмно, тоест точно в условията, при които опитите отчитат по-силно трепване (ScienceDaily (прессъобщение на Elsevier)).

Часовниците още се местят по директива 2000/84/ЕО, макар Европейската комисия да предложи отмяна на сезонната смяна на 12 септември 2018 г. (Европейска комисия). В обществената консултация 84% от около 4,6 млн. отговора бяха за отмяна, което по наше изчисление са близо 3,9 млн. отговора. Докато смяната остава, преходът към ранна тъмнина всяка есен идва с един скок, а не постепенно (weather2travel).

Защо на тъмно се стряскаме по-силно

Рефлексът на стряскане е автоматичен и затова служи в лабораториите като измерител на тревожността (ScienceDaily (прессъобщение на Elsevier)). Изследователите го записват и при юноши, и при възрастни, като сравняват реакцията на светло и на тъмно (University of Minnesota).

В опит на Националния институт за психично здраве на САЩ доброволци слушат бял шум през слушалки, на светло или в пълна тъмнина (ScienceDaily (прессъобщение на Elsevier)). На тъмно реакцията е по-силна, а след стресираща задача с публично говорене разликата нараства още. Сходна картина дава изследване с 50 юноши на възраст от 13 до 17 години в три университета, където засилването на тъмно е близко във всички лаборатории (University of Minnesota).

Нашият извод от двата опита е, че тъмнината сама по себе си не е опасна, но настройва алармата на по-висока чувствителност, преди да се е появило каквото и да е (ScienceDaily (прессъобщение на Elsevier), University of Minnesota). Еволюционната логика зад тази настройка обяснява психиатърът Рандолф Нес (Evolution, Medicine, and Public Health (Oxford Academic)).

Принципът на димната аларма и сенките с очи

Защитните системи на тялото работят като детектор за дим, който често вдига излишна тревога, защото пропуснатият пожар би бил катастрофа (Evolution, Medicine, and Public Health (Oxford Academic)). Примерът на Нес е шум в храстите. Бягството струва 100 калории, а нападение от лъв би отнело 10 000, затова реакцията се изплаща дори при 1% шанс да е хищник, макар 99% от тревогите да са напразни.

Съотношението между цената на излишното бягство и цената на пропуснатата опасност е 1 към 100, по наше изчисление по данни на Нес (Evolution, Medicine, and Public Health (Oxford Academic)). Същата сметка личи и в зрителната кора. Изследване с магнитен резонанс и магнитоенцефалография описва детектора на лица като грубо настроен, който залага на чувствителност, а не на точност (IDEAS/RePEc (Nature Communications)).

Сянката с „очи“ в коридора е градският вариант на шума в храстите. Мозък, настроен по тази логика, ще ни стряска многократно напразно, за да не изпусне единствения истински случай, а тъмнината добавя още чувствителност (Evolution, Medicine, and Public Health (Oxford Academic), ScienceDaily (прессъобщение на Elsevier)).

Как мозъкът вижда лице за четвърт секунда

Илюзорните лица се обработват в зоните за лица в тилно-слепоочната кора, а не в отделен център за грешки (IDEAS/RePEc (Nature Communications)). Повече за тези зони сме описали в статията как мозъкът открива лице там, където няма никого.

Първоначално мозъкът представя предметите с „лица“ по-близо до истинските лица, отколкото до обикновените предмети (IDEAS/RePEc (Nature Communications)). Около 250 милисекунди след появата представата се пренарежда и те вече не се различават от останалите вещи. Изследователите от Сидни стигат до сходен мащаб и описват откриването на лице в рамките на няколкостотин милисекунди (University of Sydney).

Тези числа обясняват как протича една вечерна уплаха. Първата четвърт секунда е на алармата, а поправката идва след нея, затова сърцето вече е подскочило, когато разберем, че „лицето“ е закачалка (ScienceDaily (прессъобщение на Elsevier), IDEAS/RePEc (Nature Communications)). Нес отбелязва, че по-информативният сигнал намалява фалшивите тревоги, без да жертва сигурността (Evolution, Medicine, and Public Health (Oxford Academic)). Нашият прочит е обратната страна на същото правило: в полумрака сигналът е по-беден, затова и фалшивите тревоги зачестяват.

Приятел или враг в сянката

Въображаемото лице не се изхвърля като грешка, а минава през същия анализ на изражението като истинското (University of Sydney). В опитите в Сидни хората оценяват израженията по скала от гневно до щастливо и всяка оценка се влияе от предишното лице, дори когато истински и илюзорни лица се редуват. Част от авторите работят в Националния институт за психично здраве на САЩ, същата институция, която измерва стряскането на тъмно (ScienceDaily (прессъобщение на Elsevier)).

Обяснението е социално. Не стига да засечем лице, трябва и бързо да преценим дали е приятел, или заплаха, а детекторът се осланя на груб шаблон от две очи над нос и уста (University of Sydney). Шаблонът е широк по същата причина, по която димната аларма е чувствителна, защото пропуснатото лице струва повече от излишно забелязаното (Evolution, Medicine, and Public Health (Oxford Academic), IDEAS/RePEc (Nature Communications)).

Денем същият механизъм ни подарява усмихнати лица в предметите. Нощем, при вече изострен рефлекс на стряскане, двусмисленото изражение по-лесно се разчита като заплаха. Това е наш извод, който свързва двете линии изследвания, а не резултат от един опит (ScienceDaily (прессъобщение на Elsevier), University of Sydney).

Как да проверите сянката, която ви е стреснала

Най-сигурният ход следва от принципа на димната аларма, а именно да дадете на мозъка по-информативен сигнал (Evolution, Medicine, and Public Health (Oxford Academic)). Включете осветлението, приближете се или направете крачка встрани. Детекторът реагира на шаблона от две очи над нос и уста, така че нов ъгъл обикновено разбърква петната и шаблонът вече не пасва (University of Sydney).

С децата помага да светнете и да огледате предмета заедно, вместо само да кажете, че там няма нищо. Реакцията е нормална и при по-големите, защото юношите в лабораторията също се стряскат по-силно на тъмно, а напрегнатият ден може допълнително да я засили (ScienceDaily (прессъобщение на Elsevier), University of Minnesota). Как най-малките се учат да разпознават лица, обясняваме в статията виждат ли бебетата лица.

Фотографите могат да се възползват от сезона. На 15 ноември слънцето в София залязва в 17:04, така че уличните лампи и сенките от тях дават материал за снимки на парейдолия още преди вечеря, а дали „очите“ и „устата“ съвпадат, се проверява лесно от два ъгъла (University of Sydney, weather2travel).

Въпроси и отговори

Нормално ли е възрастен човек да се стряска на тъмно? Да. В лабораторни опити тъмнината засилва стряскането при здрави възрастни доброволци, а сходен ефект се наблюдава и при юноши (ScienceDaily (прессъобщение на Elsevier), University of Minnesota).

Защо сенките изглеждат като лица? Детекторът на лица в мозъка е настроен грубо и предпочита излишната тревога пред пропуснатото лице, затова реагира на всяка подредба от петна, която напомня очи и уста (IDEAS/RePEc (Nature Communications), University of Sydney).

Откъде идва гневното или веселото изражение на предметите? Мозъкът прилага към тях същия анализ на изражението като към истинските лица, за да прецени бързо дали насреща има приятел, или заплаха (University of Sydney).