Търсим лице и го намираме дори в чист шум

Дайте на хора снимки от чист шум, като екран на телевизор без сигнал. Кажете им, че в половината има скрито лице. Част от тях ще започне да го вижда. Изследвания показват как очакването се превръща в лице и защо едни решават по-лесно от други, че „това е лице“.

Опитът със снимките без лице

Екипът на Liu и Lee показал на доброволци снимки от чист шум. Участниците били убедени, че половината от тях съдържат лица или букви. Всъщност нямало нито едно (Cortex). Опитът е с 20 души (PubMed Central). Преди това обучението им включвало и снимки с истински лица и букви, скрити в шум, постепенно по-трудни, за да повярват, че задачата е реална.

В резултат хората съобщили, че са видели лице при 34% от снимките, а буква при 38% (Cortex). Нищо в снимките не се е променяло. Променили са се само очакването и въпросът.

Мозъчното сканиране показало нещо повече от внушение. Дясната фузиформна област за лица, която е част от мозъчната система за лица (подробно в статията Как мозъкът открива лице там, където няма никого), реагирала по-силно, когато участниците „виждали“ лица, отколкото когато „виждали“ букви (Cortex). Когато усреднили шумовите снимки, на които участниците казали „лице“, се получила картина, която наподобява лице. При „буква“ се получило нещо, което прилича на буква. Авторите заключават, че обработката на лица има силен компонент „отгоре надолу“: достатъчно е най-слабият намек за лице, за да го тълкуваме като лице.

Заглавието на статията, „Seeing Jesus in toast“ („Исус в препечената филийка“), препраща към известните случаи на лица в храна, за които пишем в статията Лица в храната.

Къде виждаме лицето в шума

Друга група, на Rieth и колеги, включила 699 студенти в три опита. Всеки гледал по 480 снимки от чист шум в една сесия (i-Perception, PubMed Central). Преди това обучението също установило очакване какви обекти да търсят и къде. Участниците били насърчавани да отговарят „да, има“ в около половината от случаите. В инструкцията пишело, че може да им се струва, че налучкват, но други изследвания показвали, че могат да бъдат доста точни.

Когато търсели лица, илюзорните лица се появявали при разпръснати тъмни петна по цялата снимка, с отклонение към лявото зрително поле. Това се случвало въпреки точката за фиксиране и очакването, че лицата ще бъдат в центъра (i-Perception). Когато търсели букви, отговорите идвали от тъмни петна в центъра. А когато в снимките добавили овал, за да ограничат мястото, усреднената картина показала подредба от очи, нос и уста.

Авторите правят извод, че разпознаването на лице се задейства от минимален лицеподобен образец, дори когато чертите не са в центъра на вниманието (i-Perception).

Кой вижда повече лица

През 2012 г. финландски изследователи (Riekki и колеги) задали различен въпрос: има ли хора, които виждат повече илюзорни лица? В малкото им изследване участват общо 47 души, подбрани като вярващи в паранормалното, религиозни, скептици или нерелигиозни, като групите отчасти се припокриват (Applied Cognitive Psychology, Британско психологическо дружество (BPS Research Digest)). В сравнението между вярващите в паранормалното и скептиците са съответно 19 и 20 души (NBC News). Те гледали 185 цветни снимки и за всяка имали четири секунди да кажат има ли лицеподобна област с очи и уста. В 98 от снимките имало такава област, в 87 нямало. Сред тях имало природни сцени и сгради. Част от лицеподобните черти били нагласени нарочно, например с подредени на маса инструменти, а други били намерени в скали и дънери. Изследователите избрали трудни за откриване лица, за да се видят по-добре разликите между групите.

Резултатът изглежда парадоксален. Групите на вярващите по-добре откривали предварително определените лицеподобни области, но давали и повече фалшиви тревоги (Applied Cognitive Psychology). Анализът на откриването на сигнали показал, че вярващите имат по-либерален критерий за отговор, но чувствителността им към лицата не се различава. Вярващите в паранормалното оценили илюзорните лица като по-лицеподобни и по-емоционални от скептиците, а между религиозните и нерелигиозните се очертала подобна тенденция.

Пред NBC първият автор Тапани Рикки (Tapani Riekki) обяснява, че разликата не е във възприятието, а в тълкуването (NBC News). С други думи, и двете групи виждат еднакво добре. Различно е колко малко е нужно, за да кажат „това е лице“.

Две уговорки. Първата е размерът: 47 души общо и групи от по около 20 души са малка извадка, а NBC описва работата като малко изследване от Финландия (NBC News). Втората е смисълът: то не казва нищо за това дали вярванията са правилни. Авторите го свързват с по-ранни данни, че вярата в паранормалното върви с прибързани заключения при недостатъчно доказателства (Британско психологическо дружество (BPS Research Digest)). И добавят, че всички може да сме склонни да виждаме човешки черти там, където ги няма, само че някои хора го правят още по-често.

Опитайте сами

Покажете на двама приятели една и съща снимка на ронлива мазилка или на дървесина с шарки. На единия кажете, че в нея има лице, а на другия само попитайте какво виждат. Запишете кой колко лица е открил. Не е научен опит и няма да ви даде число, но показва нещо вярно: очакването е част от гледането. Повече за това как очите ни подвеждат в статията за парейдолията.